Африка е вторият по големина и по население континент в света след Азия. Има площ от около 30 221 532 km² или 11 милиона квадратни мили, включително и площта на островите. Това означава че Африка заема 6 % от повърхността и 20 % от сушата на Земята, а нейните над 1.2 милиарда обитатели представляват над 15 % от населението на света. Африка се нарича още Черният континент - тъй като коренното население е основно от негроидната раса, която има черен цвят на кожата. Поради високото ниво на слънчева радиация през цялото време на годината кожата на представителите на негрите синтезира голямо количество меланин от меланоцитите - клетки от базалния слой на епитела. Това води до повишено количество пигмент и съответно черен или тъмнокафяв цвят на кожата. Думи с такова звучене възникват в европейските езици през XVII век във връзка с колониализма. Произходът е от испанската дума negro (черен), която на свой ред произлиза от латинската niger (тъмен); скоро след това думата негър се появява и в руския език. С възникване на европейския империализъм и на псевдонаучния расизъм през XIX век думата се разпространява широко, както в обикновената реч, така и в средите на учените. След краха на колониализма през втората половина на 20 век употребата на думите, производни на negro, в множество езици по света силно се ограничава, освен във вулгарната реч (така, от 1970-години в САЩ думата Negro практически е изместена от black, което също етимологически означава черен. Във Франция е приета думата Africain.
Континентът е заобиколен от Средиземно море на север, Суецкия канал и Червено море по протежението на Синайския полуостров на североизток, Индийския океан на югоизток, и Атлантическия океан на запад. В Африка са разположени 55 суверенни държави, включително остров Мадагаскар, редица други островни групи и Сахарската арабска демократична република - държава, членка на Африканския съюз, чиито суверенитет се оспорва от Мароко. Африка (по-специално централната и източната част на континента) е широко разглеждана сред научната общност като мястото, от където произхождат хората и човекоподобните маймуни, както е видно от откриването на най-ранните хоминиди и техните предци, както и по-късно тези, които са на около седем милиона години. Условно се приема че човешкият вид е възникнал преди около един милион години; със сигурност това се е случило в Централна Африка, като впоследствие хората се разселват по всички части на Земното кълбо. В миналото, най-вече през първата половина на XIX век, са се водели яростни спорове за това дали човешкият вид е възникнал на едно място (това е било мнението на така наречените моногенисти) или на различни места - което пък е било схващането на полигенистите. Логично е че при възникването на различни подвидове в различни части на Земята те биха могли да бъдат на различно ниво на еволюционно развитие - социално, умствено и физически, от което схващане до различните расистки теории има много малка крачка. В днешно време чрез генетични изследвания убедително е доказано че видът Homo Sapiens възниква на едно място, като еднократно събитие, и всички съвременни индивиди произхождат от една ограничена група човекоподобни маймуни, мутирали в хора. Тези изследвания правят всички расистки теории несъстоятелни и безсмислени. Поради категоричните доказателства за произхода на хората Африка с право се нарича люлка на човешката цивилизация. До голяма степен и напълно основателно това дразни расистите, тъй като според тях негроидната раса включва най-вече второ или дори трето качество човешки същества - и изведнъж науката доказва че хората са възникнали именно в Африка!
Африка лежи от двете страни на екватора, което е предпоставка за обхващането на редица климатични зони. Това е единственият континент, който стига от северния умерен до южния умерен климатичен пояс. Гринуичкият меридиан също преминава през територията на Африка.
Древните римляни са наричали континента Africa terra – земята на африте, заради най-северната част на континента, която днес е разположена върху територията на държавата Тунис. Названието е възможно да произлиза от финикийската дума афар, която означава прах; или от племето африди, които е населявало Северна Африка, около Картаген; или да идва от гръцката дума африке - без студ; или от латинската africa, която означава слънчев.
Африка се отделя от Европа чрез Средиземно море. Континентът е свързан с Азия естествено - чрез Суецкия провлак, но в днешно време за граница между двата континента се приема Суецкият канал. На изток бреговете ма Африка граничат с Индийски океан, а на запад - с Атлантически океан. Най-северната точка на континента е нос Рас ал Абиад в Тунис – 37°21′ северна ширина,а най-южната – нос Иглен нос в Република Южна Африка – 34°51′15″ южна ширина. Най-западната точка на континента е нос Алмади в Сенегал, а при островите Кабо Верде западната дължина е 17°33′22″. Най-източната точка на континента е нос Рас Хафун в Сомалия – 89°31′66″ източна дължина. Бреговата линия на континента е слабо разчленена и е дълга 26 000 km. По-голямата част от континента е разположена в Източното полукълбо. На континента са разположени 63 политически територии, от които 55 независими държави. Най-голямата е Алжир – десета по площ в света, следвана от Судан – шестнадесета в света. Най-малката държава са Сейшелски острови, а на самия континент – Гамбия.
Континентът по принцип се разделя на четири основни географски региона:
Северна Африка – пустинен и полупустинен регион, където се намират едни от най-големите държави на континента. Населението е предимно мюсюлманско и френскоговорещо
Западна Африка – с повече валежи от Северна Африка, смесено християнско и мюсюлманско население. Някои от най-западните страни (Сиера Леоне, Либерия) се отличават с много влажен климат
Източна Африка – разнообразна в езиково и религиозно отношение, по-скоро християнско население. Туризмът е добре застъпен в част от източноафриканските държави, най-вече Кения и Танзания
Южна Африка – предимно англоговорещо християнско население. Република Южна Африка е най-добре развитата страна на континента и е основна туристическа дестинация.
По-голямата част от Африка е разположена върху стабилна зона на Африканската литосферна плоча. Повърхността ѝ е сравнително заравнена от външните земни процеси, но е с голяма надморска височина. По периферията на Африканската плоча са активните зони. По надморска височина континентът се поделя на две части: Северозападна Африка и Югоизточна Африка. Безспорно най-отличителната планинска система в Африка е разположена на изток – Източноафриканската рифтова система от вулкани – тя се простира от Етиопия (Етиопско плато) до ЮАР (Драконови планини). Част от нея продължава на Арабския полуостров. Планинските вериги са разположени успоредно на бреговата линия, оформяйки масив с формата на кука, простиращ се от Еритрея до Ангола. Други забележителни планини са Атласките в Северна Африка, както и масивите Тибести в Сахара, Фута Джалон в западна Африка и Камерунската планинска верига. Най-високата планина е Килиманджаро с връх Ухуру, висок 5895 m, други планини са Драконови планини, Атласки планини, Рувензори, Етиопска планинска земя, Тибести, Камерун и др. Най-голямата пустиня на Земята е в Африка – Сахара, с площ от 9 000 000 km². Други големи пустини са Намиб, Калахари, Арабска пустиня. В резултат на тектоничното движение се е образувала така наречената Източноафриканска рифтова долина, чиято средна височина е под морското равнище и където са разположени Великите африкански езера.
Повечето големи реки се вливат в Атлантическия океан. На африканския континент е най-дългата река на планетата Земя – Нил, дълга 6671 km. Други големи реки са Конго (Заир), Нигер, Сенегал, Замбези, Оранжева река, Лимпопо, Руфиджи и Убанги. Изворите на Нил и Конго се намират в планините на източна Африка. Големите реки се характеризират с множество бързеи и водопади по горното си течение, но по долното са отлични за транспортни цели. По-малките реки често пресъхват преди да стигнат голям воден басейн, в който да се изтекат. Разположено между Демократична Република Конго, Бурунди, Танзания и Замбия е второто по дълбочина езеро на Земята – Танганийка, дълбоко 1470 метра, принадлежащо към Великите африкански езера. Други големи езера са Чад в централна Африка, Виктория, Няса, Рудолф, Мверу и Киву.
В Африка симетрично на екватора ca разположени 4 климатични пояса: екваториален, субекваториален, тропичен и субтропичен. Тази характерна особеност на географското разположение е причина в различните части на континента да няма големи температурни амплитуди. Въпреки това различията в релефа и въздушните течения са предпоставка за образуването едновременно на екваториални гори, савани, полупустини, пустини. Най-горещите точки на континента са в Северна Африка, където се намира най-голямата пустиня в света – Сахара. Разредеността на въздуха и високите нива на слънчева радиация в централните части на пустинята са причина през деня температурите да са много високи, а през нощта те да падат до почти минусови стойности. По̀ на юг океанското влияние донякъде допринася за регулирането на климата и образуването на най-големия полупустинен регион в света – Сахел. В крайните южни и северни части на континента климатът е умерен. Трябва обаче да се отбележи, че най-крайните северни страни са по-горещи и сухи от най-крайните южни, тъй като последните са под благоприятното влияние на Индийския и Атлантическия океан. Във високите планини се установява планински климат. Най-високите планини са част от хионосферата. Валежните количества са пряко зависими от разположението на слънцето спрямо повърхността и релефа. В тропичните региони валежите са най-обилни, когато слънчевата светлина пада перпендикулярно на Земята или малко след това. Най-обилните валежи са над тропическите гори по екватора и по горното течение на Нил, но количеството дъжд не достига това на най-влажните места на планетата. Най-оскъдни са валежите над Сахара и Калахари.
В Африка симетрично на екватора ca разположени екваториален, субекваториален, тропичен, субтропичен климатичен пояс. Във високите планини се установява планински климат. Най-високите планини са част от хионосферата. Този климат предразполага към образуването на екваториални гори, савани, полупустини, пустини на континента. Флората и фауната на Африка са може би едни от най-запазените на Земята. Тук се срещат редица видове, характерни само за този континент. Голямото многообразие от видове се опазва от огромна мрежа от резервати и паркове, предпазващи животните от бракониерство и от намесата на човека. Африка е най-горещият континент на Земята. Валежите са разпределени много неравномерно. Африка е богата на природни ресурси. Особено големи са запасите на различни минерални суровини. Експлоатират се големите находища на нефт и газ в Северна и Западна Африка, в Либия, Алжир и Нигерия; на желязна руди в Либерия, Мавритания, Гвинея и Габон; на манганови и уранови руди в Нигер и Габон; на боксити в Камерун и Гвинея. Значителни са находищата на въглища, злато и диаманти в Южна Африка, на медни и кобалтови руди в Конго - Заирската котловина, на фосфорити в Атласките планини. Хидроенергийните ресурси са около 1/5 от световните. Агроклиматичните и почвените условия позволяват развитие на различна земеделска дейност по долината на Нил, по африканското Средиземноморие и в субтропичните региони. Тъй като разливите на река Нил са по своята същност една гигантска напоителна система, това е довело до много високи земеделски добиви по цялото поречие на реката още в дълбока древност - според историците само този факт е бил достатъчен за високото развитие на цивилизацията в Древен Египет.
В Африка има над 3000 резервата, 198 морски защитени зони, 50 биосферни резервата и 80 влажни зони. Значителното унищожаване на местообитанията, увеличаването на човешкото население и бракониерството, намаляват африканското биологично разнообразие и обработваемата земя. Човешкото посегателство, гражданските вълнения и въвеждането на видове, които не са местни, заплашват биологичното разнообразие в Африка. Според Университета на Пенсилванския африкански изследователски център, 31 % от пасищата в Африка и 19 % от горите ѝ и гористите местности се класифицират като понижени. Африка губи над четири милиона хектара гори годишно, което е два пъти повече от средната норма за обезлесяване за останалата част от света. Някои източници твърдят, че приблизително 90 % от първоначалните девствени гори в Западна Африка са били унищожени. Над 90% от първоначални гори на Мадагаскар са унищожени след пристигането на хората преди 2000 години. Около 65 % от земеделските земи на Африка страдат от ерозия на почвата.
Първите сведения за народите на Африка са получени от елинските и римските автори. Те описват съвременните им и по-древни цивилизации на древните африкански народи, най-известни от които са тези на Древен Египет, Нубия и Картаген. В този период северните африкански земи са били част и от Римската империя и държавата на Александър Македонски. През Средновековието информацията за Африка се свързва с арабското нашествие на континента и разпространението на исляма в значителна част от континента. Дотогава представите на европейците за Африка са предимно свързани с легенди, предания и антични източници. Нов етап в историята на Африка е началото на Великите географски открития. Експедициите установяват че голямата част от чернокожото население на Африка живее в общества със слабо развита социална и политическа структура. Налице са слаби и нетрайни държавни образувания. Тази среда се оказва добра почва за организиране на колонии от водещите европейски държави от периода на Великите географски открития – Великобритания, Франция, Испания, Португалия, Холандия, а по-късно Германия, Италия и Белгия. Единствената страна, която не попада никога под колониална власт, но все пак и тя е силно зависима, е Етиопия. След края на Първата световна война се извършва преразпределение на колониалното влияние в Африка – Германия губи своите колонии. След Втората световна война започва процесът на придобиване на независимост на африканските колонии. Този процес трае до средата на 80-те години на ХХ век. Държавите формално са независими, но реално остават крайно зависими от своите бивши метрополии. Това се дължи на слабото икономическо развитие, породено от хищическото използване на ресурсите им, без да се инвестира в развитието на тези територии. Показателен пример за това са бившите португалски колонии, които понастоящем са едни от най-бедните в света – Ангола, Мозамбик, Сао Томе и Принсипи, Гвинея-Бисау. Друг важен момент от най-новата история на Африка е че границите между отделните държави не са прекарани съгласно етническо разпределение на народите, а са остатък от политическите взаимоотношения между бившите метрополии. Така етносите биват разделени изкуствено и редица държави са с повишено етническо напрежение, водещо до непрестанни конфликти, допълнително забавящи развитието на континента. Повечето от държавите в Африка са част от страните на Третия свят.
Около 3300 години преди Новата ера възникват фараонските цивилизации на Древен Египет. Един независим център на цивилизацията с търговските връзки към Финикия е създадена от финикийци от Тир върху северозападния африканския бряг в Картаген. Европейското проучване на Африка започва с пътешествията на древните гърци и римляни. През 332 година преди новата ера Александър Велики е посрещнат като освободител в Перскийския окупиран Египет. Той основава град Александрия в Египет, която се превръща в просперираща столица на династията на Птолемеите след смъртта му. След завладяването на средиземноморското крайбрежие на Северна Африка от Римската империя, районът е интегриран икономически и културно в римската система. Настъпва Римско селище в съвременния Тунис и на други места по крайбрежието. Първият римски император роден в Северна Африка е Септимий Север. Роден е в днешна Либия, майка му е с корени от Италия и Рим. Християнството се разпространява в тези области в ранна дата, от Юдея през Египет и извън границите на римския свят в Нубия. В началото на 7 век, новосформираният Арабско ислямски халифат разширява дейността си в Египет, а след това в Северна Африка. За кратко местният берберски елит е интегриран в мюсюлманските арабски племена. Ислямът се разпространява в Субсахарска Африка главно чрез търговски пътища и миграцията.
Робството е било разпространено в Африка от най-дълбока древност - още от епохата на Древен Египет, 3200 - 3300 години преди Новата ера. Между VII и XX век арабската търговия с роби (известна също като робството на Изток) взема 18 милиона роби от Африка. Между XV и XIX век (за период от около 500 години), между 7 и 12 милиона човека са отвлечени и продадени като роби в Америка - основно в Северна, по-малко в Южна. Повече от един милион европейци са заловени от средиземноморски пирати и продадени като роби в Северна Африка между XVI и XIX век. В Западна Африка спадът на търговията с роби причинява драматични икономически промени в местните политически общества. Между 1808 и 1860 година британската западна африканска ескадрила иззема приблизително около 1600 кораби с роби и освобождава 150 000 африканци, които са на борда им. Действия се взимат и по отношение на африканските лидери, които отказват да се съгласят с британските договори с незаконната търговия. Например срещу „узурпирането на крал Лагос“, свален от власт през 1851 г., който е против робските договори, които са подписани с над 50 африкански владетели. Най-големите сили на Западна Африка), приемат различни начини за адаптиране към промяната. Асанте и Дахомей се концентрират върху развитието на „законната търговия“ във формата на палмово масло, какао, дървен материал и злато, формиращи основата на модерния търгови износ на Западна Африка. Берлинска конференция На конференцията в Берлин проведена през 1884 – 85 г. бе важно събитие в политическото бъдеще на африканските етнически групи. Тя бе свикана от крал Леополд II на Белгия и с участието на европейските сили, които имат претенции към африканските територии. Той иска да сложи край на надпреварата на европейските сили за Африка, като се съгласява на политическо разделение и сфери на влияние.
Икономиката на страните от африканския континент е най-слабо развитата в света. Основна причина за това е характерът на националните стопанства на повечето държави, които са ориентирани към развитие на първичния сектор. Това екстензивно стопанско развитие е пряко следствие от колониалния период на континента, когато колониите са служели единствено като източник на евтини суровини и в тях не е била добре развивана инфраструктурата. След деколонизацията континентът се превръща в едно от основните идеологически бойни полета в Студената война, и десетките войни породени от конфликта между суперсилите допринасят за допълнителното усложнение на икономическата ситуация. От 54 различни страни на континента, 25 от тях са в списъка на ООН с най-слабо развитите държави. Бардера, Сомалия. Стотици градове в Африка имат слабо развита (или отсъстваща) инфраструктура. Днес в основата на повечето африкански икономики стоят екстензивното земеделие, добивът на полезни изкопаеми и някои преработващи отрасли. Изключение сред африканските държави прави Република Южна Африка, която се счита за единствената развита държава на континента. След падането на режима на апартейд обаче и нейните икономически показатели рязко започват да се влошават. Важно перо от икономиката на някои от африканските държави е туризмът. Все повече хора желаят да посетят природните и исторически забележителности. Политическата нестабилност в редица държави обаче възпрепятства цялостното развитие на туризма.
Населението на Африка е най-бързо нарастващото в света. Според изчисления на ООН, населението на континента се е удвоило между 1982 и 2009 година, а между 1955 и 2009 то се е учетворило. Към края на 2009 година то вече наброява около 1 милиард души. Най-населената страна е Нигерия (160 милиона души), следвана от Египет (около 80 милиона) и Етиопия (78 милиона души). Поради по-слабото икономическо и политическо развитите на повечето държави от континента не е възможно да се предостави и обработи точна информация за нуждите на демографската статистика. Най-голямата раждаемост в света е в Нигер – 50.08 раждания на 1000 души, което съпоставено с около 10 смъртни случая на 1000 души дава прираст от близо 40 %, или 3.66 % годишно нарастване на населението. Средното ниво на естествения прираст в относителен израз за континента е около 25 – 30‰. Характерна особеност за демографската ситуация на континента е, че от 2000 година се наблюдават страни с отрицателен естествен прираст – Ботсуана, Република Южна Африка, Есватини и Лесото. Това се дължи на високия процент болни от СПИН в тези страни. В Лесото, Ботсуана и Есватини продължителността на живота е под 35 години. Континентът е слабо урбанизиран. Изключения са северноафриканските страни и ЮАР. За континента са характерни няколко огромни градове, които са типичен пример за псевдоурбанизация. Това са многомилионните Кайро, Лагос, Киншаса, Абиджан и други. Качеството на живот в тези градове е много ниско, престъпността е висока, а комуналните услуги в по-голямата част на градовете са лоши. В Африка се говорят множество местни диалекти, но като втори език навсякъде се използва английски и френски. Средната гъстота е 30 души на квадратен километър.
Културното разнообразие на Африка включва арабската култура от Северна Африка, пренесената от колонизаторите западноевропейска култура и разбира се огромното многообразие на местните културни общности, формирани по етнически признак. Следи от културите на древни цивилизации са намерени предимно в Северна Африка – районът на Египет, Судан, Либия, Алжир, Тунис и Мароко. В пустинята Сахара в планинските ѝ части са открити рисунки по скалите останали от пещерната епоха – планината Тибести. По-голямата част от чернокожото население не е оставило следи за своята култура в миналото, поради отсъствие на азбука и ниската степен на обществено развитие. Първи сведения за самобитността на африканската култура се придобиват от европейските колонизатори. Важен момент от развитието на африканската култура е пренасянето ѝ в Америка от чернокожите роби, където впоследствие се развива като афроамериканска култура.
Многообразието от религии е присъщо за Африка. Най-значимо присъствие имат ислямът и християнството. Ислямът е разпространен в северните части на континента, вследствие на арабската експанзия през Средновековието. Тук е застъпено сунитство. Разпространението на християнството започва още по времето на Римската империя. Първо се християнизират жителите на провинция Египет. Днес наследници на тези ранно християнизирани хора се считат коптите. В малко по-късен етап се християнизират и етиопците. Днес по-голямата част от населението също изповядва християнската вяра, като се счита, че тяхната църква принадлежи към източно православния свят. Силното християнизиране на континента по време на Великите географски открития и последвалата ги колонизация на континента. Католицизмът е силно застъпен от испанските, португалските и френските колонизатори. Протестантството се разпространява от англичани и холандци. Въпреки това в наши дни все още значителна част от населението изповядва местни религиозни вярвания и култове към духове, предмети и явления. В Бенин вуду-магията е със статут на официална религия. Религиозното разнообразие в континента и политическите граници, прокарани на неетническа основа са в основата на редица военни кървави конфликти, съпътстващи развитието на африканския континент през най-новата му история. Повечето от държавите са били колонии на различни колониални империи. В някои от африканските страни все още се говори на езика на колониалистите. Техните граници са се променяли.
Суецкият канал е плавателен канал в Египет, пресичащ Суецкия провлак и свързващ Средиземно море и Червено море. Според съвременните географски концепции каналът бележи условната граница между Африка и Азия и представлява съкратена връзка между Атлантическия и Индийския океан. До построяването на Суецкия канал не е имало точно определена граница между континентите Азия и Африка. При първоначалното му откриване през ноември 1869 година каналът има дължина 164 километра и дълбочина 8 метра. След многократни разширения през 2010 година Суецкият канал вече има дължина 193.30 километра, дълбочина 24 метра и широчина 205 метра. През 2015 година каналът е разширен допълнително и движението вече е възможно да бъде двупосочно. В северния край на канала се намират градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния му край са градовете Суец и Порт Тауфик. Средната точка на канала е разположена на 3 километра северно от третия по големина град в Египет - Исмаилия. Каналът се състои условно от две части, северна и южна, разделени от Голямото горчиво езеро. Суецкият канал до 2015 година е еднолентов с места за разминаване на корабите при Балла и в Голямото горчиво езеро. Каналът няма шлюзове и водата протича свободно през него. Като цяло течението на север от Горчивите езера е на север през зимата и на юг през лятото, а на юг от тях се изменя според приливите в Суец.
Каналът значително съкращава транспорта на стоки между Европа и Азия, избягвайки продължителното заобикаляне на Африка. Преди да бъде открит, транспортът между Средиземно и Червено море се осъществява чрез разтоварване на стоките от корабите и придвижването им по суша през провлака - крайно трудоемко, бавно и скъпо начинание, но алтернативата е още по-скъпа - заобикаляне на нос Добра Надежда. Днес Суецкият канал е държавна собственост на Египет и се поддържа от Администрацията на Суецкия канал със седалище в Порт Фуад. Съгласно Цариградската конвенция от 1888 година каналът може да бъде използван „по време на война и в мирно време от всеки търговски или военен съд без разлика на неговия флаг“. През 2015 година е открит за движение втори канал, успореден на първия, с дължина 72 километра. Новият канал увеличава донякъде пропусквателната способност на съоръжението, но участъци с еднопосочно движение на корабите остават.
Сведения за плавателни канали, свързващи Средиземно и Червено море чрез река Нил, има още от времето на Древен Египет. Според древногръцки източници първото подобно съоръжение е изградено от владетеля Сезострис, идентифициран с фараона Сенусерт II или Сенусерт III - около 1900 години преди Новата ера. Съществува хипотеза че по това време Червено море е достигало на север до днешното езеро Тимсах, а археологични находки показват наличието на канал, който продължава на север от него към делтата на Нил и е изграден през първата половина на второто хилядолетие преди Новата ера. Не е сигурно дали това е каналът, приписван на Сезострис и дали става дума за плавателен канал или отбранително съоръжение. Релефните скулптури, описващи експедицията в страната Пунт на първата жена фараон Хатшепсут, показват как войските се завръщат с морски кораби, което говори в полза на наличието на плавателна връзка между Червено море и Нил. Това се е случило през 1470 година преди Новата ера, т.е. преди около 3500 години хората вече са осъзнавали значението на транспортната инфраструктура за развитието на обществото. Сведения, подсказващи наличието на такава връзка, има и от времето на фараона Рамзес II през XIII век преди новата ера. По времето на този фараон Египет достига най-високата точка в своето развитие и някои жреци дори се опитват да конструират парна машина - остава само да гадаем как би се развила световната история в случай на успех на това начинание!
През XVIII век Наполеон Бонапарт пръв замисля построяването на плавателен канал, който да свързва Средиземно с Червено море. Проектът се отхвърля от френските специалисти, защото погрешно е направена оценка, че нивото на Червено море е с около 8.5 метра по-високо от това на Средиземно море и е невъзможно построяването му без шлюзове. Грешката е резултат от погрешно измерване по време на египетската експедиция на Наполеон. По-късни измервания показват че разликата е около 1.2 метра и е без значение за построяването на канала. През 1856 година Фердинанд дьо Лесепс получава разрешение за концесия от Мохамед Саид паша - управител на Египет и син на Мохамед Али паша. Французинът има право да построи канал чрез компания, създадена от него, която трябва да експлоатира канала през следващите 99 години след откриването му. Великобритания упражнява дипломатически натиск за предотвратяване на строителството на канала - англичаните от няколко столетия имат изключително силен флот и последното нещо, от което имат нужда, е някой техен съперник да си осигури стратегическо предимство в Световния океан. След положителен доклад от международна комисия окончателната концесия е дадена на 5 януари 1858 година. Създадена е компания за строителството (на френски: Compagnie universelle du canal maritime de Suez). Строителните дейности започват на 25 април 1859 година, на място на брега, което по-късно е наречено Порт Саид в чест на Саид паша.
Техническите трудности, с които се сблъскват строителите на канала, са огромни. Това е най-големият строителен обект за своето време и трябва да се изпълни в условията на пустинята, далеч от всякаква инфраструктура. Всички материали, инструменти, машини, въглища, желязо и всяко парче дърво трябва да се транспортират от Европа. Изнасянето на изкопания материал отначало се извършва ръчно, с използването на тръстикови кошове, които се пълнят на ръка и изнасят от над 30 хиляди работници. Трябва да се работи под палещото слънце, без питейна вода. На първо време са използвани 1800 камили само за доставка на вода на работещите. През 1863 година е завършен неголям канал за прясна вода от Нил, който не е предназначен за корабоплаване, а единствено за доставка на прясна вода - първоначално за работниците, а после за селищата, които е трябвало да възникнат около канала. Този канал значително облекчава работата, но все пак смъртността сред работниците е висока. Използвани са не само египетски, но и европейски работници. След като каналът е станал достатъчно дълбок, водата се пуска и по-нататъшните дейности се извършват с драги и новоразработени плаващи транспортни ленти. Сумата от 200 милиона франка, определена първоначално за строителство на канала, се изчерпва бързо. Роля за това изиграват и големите подкупи за дворовете на управниците Саид и наследилия го Исмаил, разходите за реклама и разходите на самия Лесепс. Като цяло разходите надминават над два пъти първоначалната сума. Работата продължава 11 години вместо предвидените първоначално шест. През този период Великобритания продължава усилията си да спре строителството. Каналът официално е открит за корабоплаване на 17 ноември 1869 година. На официалното откриване присъстват императрицата на Франция Евгения (съпруга на Наполеон III), императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф, министър-председателят на Унгария Андраши и пруският престолонаследник. Смята се че операта Аида е написана от композитора Джузепе Верди именно за церемонията по откриването. Първоначално Верди се възпротивява на отправената към него молба за написване на такова произведение, но после склонява. На церемонията обаче прозвучава Риголето, тъй като Верди не успява да завърши в срок Аида.
Първите години на експлоатация не носят големи приходи, но влиянието на канала върху световната търговия се усеща скоро. Влиянието на Суецкия канал за развитието на транспорта и търговията, както и на историята на човечеството е толкова голямо, че през 1997 една сбирка от записи, чертежи и фотографии за строителството на канала е обявена от Юнеско за Световно документално наследство. Сбирката се съхранява в египетското посолство в Париж.
През 1956 година Великобритания и САЩ оттеглят предварително дадената си подкрепа за изграждането на Асуанската язовирна стена заради започващите преговори и споразуменията, които осъществява Египет със Съветския съюз. Като следствие от това и поради необходимостта от осигуряване на финансирането на проекта, египетският президент Гамал Абдел Насър извършва национализация на канала, с което се цели да се използват таксите от преминаващите кораби за изграждане на язовира. През същия ден Насър затваря Тиранския проток, през който преминава единствената връзка към Индийския океан за всички кораби на Израел. Това довежда до започването на инвазия в Египет от страна на Израел, Великобритания и Франция. Събитията са известни като Суецка криза. Според предварителните планове на съюзниците, Израел трябва да нахлуе в Синайския полуостров, което да предизвика военни действия от страна на Египет, а Великобритания и Франция да се намесят на страната на Израел под предлог, че пазят Суецкия канал. Тогава канадският дипломат Лестър Пиърсън предлага създаването на умиротворителна група под егидата на ООН, която да предотврати разрастването на конфликта и изтеглянето на Израел от окупираните територии. На 4 ноември 1956 година повечето нации гласуват в подкрепа на плана, а САЩ продават британски лири, за да притиснат Великобритания да се оттегли. Впоследствие Пиърсън получава Нобелова награда за мир, а частите на ООН помагат за разчистването на канала от потъналите кораби и отварянето му през 1957 година, като след това следят за безопасното преминаване на кораби по него и за мира в Синай. През май 1967 Насър нарежда на мироопазващите сили на ООН да напуснат Синай, включително зоната на Суецкия канал. Израел се противопоставя на затварянето на Тиранския проток за израелското корабоплаване. Каналът е затворен за израелски кораби още през 1949 година с изключение на кратък период през 1951 – 1952. След Шестдневната война от 1967 каналът е закрит от египетска блокада до 5 юни 1975 година. В резултат на това 15 товарни кораба, известни като „Жълтия флот“, остават в канала за над осем години. През 1973 година, по време на войната от Йом Кипур, каналът е сцена на мащабно форсиране от египетската армия и навлизане в заетия от Израел Синайски полуостров, както и на последвалата по-късно контраатака на израелската армия в Египет. След войната САЩ започват операция по почистването на Суецкия канал от мини и потопени кораби. Десантният кораб USS Iwo Jima (LPH-2) е изпратен към канала, пренасяйки 12 хеликоптера-миночистача Sikorsky CH-53 Sea Stallion. Те почистват канала частично между май и декември 1974. Iwo Jima е сменен от USS Barnstable County (LST1197). Британският Кралски флот съответно започва „Операция Реостат“ и група 65.2 осигурява за „Rheostat One“ (шест месеца през 1974 г.) миночистачите HMS Maxton, HMS Bossington и HMS Wilton (M1116), водолазен флотски екип (FCDT) и HMS Abdiel (N21), минен заградител и кораб за противоминна борба. За операция Rheostat Two (6 месеца през 1975) са осигурени минотърсачите HMS Hubberston и HMS Sheraton, както и HMS Abdiel. Когато операциите по прочистването са завършени, каналът и езерата му са обявени за 99 % изчистени от мини. След това каналът е повторно отворен от египетския президент Ануар Садат през 1975 година от борда на египетски разрушител, който води първия конвой в северна посока към Порт Саид. Заедно с него е и иранският престолонаследник Реза Кир Пахлави, делегиран да представлява баща си, Мохамед Реза Пахлави, шах на Иран. Крайцерът „USS Little Rock (CL-92“) е единственият американски военноморски кораб в конвоя.
По протежението на канала няма изградени шлюзове. Причината за това е, че разликата в морските равнища в двата края на канала е минимална и не оказва съществено значение при корабоплаването. Преди последното разширение по него могат да преминават кораби и танкери с водоизместимост до 150 000 тона. Максималната дълбочина е 16 m, но през 2010 г. е увеличена до 24 m. Каналът има един фарватер. Кораби изчакват закотвени при Ел Балах Каналът през 2015 година Каналът позволява преминаването на кораби с дълбочина на газене 20 m и водоизместимост до 240 000 тона и до 68 m височина над нивото на водата, както и дължина до 77,5 m при определени условия. Каналът може да пропуска по-големи кораби от тези, които могат да преминават през Панамския канал. Някои супертанкери са твърде големи за преминаване през канала. Възможно е да се разтовари част от товара, да се превози от кораби, които са собственост на канала и да се натовари отново след преминаването му. Тъй като до 2015 година каналът не позволява постоянно двупосочно движение, всички кораби преминават в организирани конвои при 24-часов трафик. Разминаването на пътуващите в противоположни посоки конвои се извършва на две точно определени места – раздвоението Балах и Голямото Горчиво езеро. Ежедневно през канала преминават три конвоя: два в южна посока и един в северна. Всеки ден в 04:00 от Суец тръгва конвоят, насочен на север, а синхронизирано с него в 03:30 от Порт Саид тръгва първият конвой, насочен на юг. Той достига до Голямото горчиво езеро и изчаква конвоя, пътуващ на север, за да се разминат. След разминаването конвоят продължава на север от езерото, където каналът се раздвоява и се разминава с втория конвой, пътуващ на юг. Преминаването на канала продължава 11 – 16 часа при средна скорост от 8 възела (15 km/h). Ниската скорост на плавателните съдове спомага за защита на бреговете от ерозията, образуваща се от вълните. До 1955 г. приблизително две трети от нефта за Европа е преминавал през канала. Днес около 7,5% от световната морска търговия се осъществява през Суецкия канал. Втори канал През август 2014 г. започва строителството на успореден канал с дължина 72 km. Пробната експлоатация на втория етап на канала започва на 25 юли 2015 г., тържественото откриване става на 6 август 2015 г. По втория канал се осигурява двупосочно движение на корабите. Очаква се, че експлоатацията на втория канал ще повиши приходите от 5,3 до над 13 млрд. долара годишно. Времето за преминаване на корабите по канала се съкращава до 11 часа, а пропускателната способност нараства до 97 кораба на денонощие. В строителството активно е участвала армията на страната, а във финансирането на проекта се е включило цялото население на Египет. Връзки между бреговете Египетско-японският мост на дружбата Каналът разделя Синайския полуостров от останалата част на Египет и се намира в близост до границата с Израел и Палестинската автономия. Има 14 фериботни връзки за автомобили и пътници. Освен това от север на юг е пресичан от следните инфраструктурни обекти: Египетско-японски мост на дружбата. Открит е на 9 октомври 2001 г. В строежа му са участвали две египетски и една японска компании. Това е висящ автомобилен мост от вантов тип, разположен в близост до град Ал Кантара. Железопътен мост Ел Фердан. Мостът се намира на около 20 km северно от Исмаилия и е изграден през 2001 г. Това е най-дългият въртящ се мост в света. Дълъг е в средата 340 m и има две дължини към сушата по 150 m. Ел Фердан, най-дългият въртящ се мост в света, през по-голямата част от времето е отворен и затваря само при преминаване на влакове. На същото място е имало друг железопътен мост, разрушен през 1967 г. по време на арабско-израелския конфликт. Водопровод, преминаващ под канала. Намира се на около 57 km северно от Суец. Пренася сладка вода към Синай. Тунел Ахмед Хамди. Изграден е в началото на 1980-те години и се намира южно от Голямото горчиво езеро. В района на Суец преминава 500 kV електропровод. На западния бряг на канала преминава по цялата му дължина железопътна линия. На 9 октомври 2001 г. е открит мостът „Мубарак“, който свързва Порт Саид и Измаил. Височината на моста е 70 m, а дължината му е 3,9 km. Строителството му продължило 4 години. Планирани са шест нови тунела за автомобили и влакове под канала. Тунелът Ахмед Хамди е единственият тунел, свързващ Суец със Синай. Алтернативни пътища Около Иглен нос Основният алтернативен път е около Иглен нос, представляващ най-южната точка на Африка. Нарича се още и път около нос Добра надежда. Това е бил основният маршрут преди откриването на Суецкия канал. Това е и основният маршрут за кораби, които са много големи за преминаване през канала. В началото на 21 век този маршрут става отново популярен и поради засиленото пиратство около Сомалия. По направени оценки, между 2008 и 2010 г. Суецкият канал е загубил около 10% от трафика като следствие от пиратството и още 10% от финансовата криза. Танкерите с нефт, които пътуват от Саудитска Арабия до САЩ, трябва да преминат 2700 морски мили или 4345 km в повече отколкото през канала. През Суецкия канал пътят Мумбай - Риека се съкращава с над 10 000 километра, а пътят Лондон - Бомбай - с около 8900 километра.
През последните години промяната на климата в Арктика и намаляването на леда в северните морета прави възможно търговски кораби да преминават от Европа до Източна Азия през един период от шест до осем седмици през лятото. Този маршрут е много по-кратък от маршрута през Суецкия канал. Съгласно изследвания на учени, увеличаването на лятото в Арктика ще доведе до възможност за преминаване без помощта на ледоразбивачи за все по-голям период от време. Базираната в Бремен Beluga Shipping съобщава, че е първата западна компания, която използва северния маршрут без използванто на ледоразбивачи. По този начин разстоянието между Корея и Ротердам се намалява с около 4000 морски мили или над 7000 километра в сравнение с пътя през Суецкия канал. ЖП линия през пустинята Негев Израел обявява, че ще изгради високоскоростна ЖП-линия през пустинята Негев, която трябва да е конкуренция на връзката през Суецкия канал. Тази линия трябва да бъде двупосочна, със скорост до 300 километра в час и да превозва пътници и товари между Ашдод и Ейлат, т.е Средиземноморието с Индийски океан.
Отварянето на канала и свързването на Средиземно море и Червено море прави възможно преминаването на солена вода между двете морета. Тъй като нивото на водата в Червено море е с 1,2 m по-високо от водата в източната част на Средиземно море, потокът на водата между Средиземно море и средата на канала при Горчивите езера преминава на север през зимата и на юг през лятото. На юг от Горчивите езера потокът е в зависимост от приливите в Суец. Горчивите езера, които в миналото са били езера с висока соленост, дълго време са естествена преграда за миграцията на животински видове от Червено море към Средиземно море. С изравняването на солеността на Горчивите езера с тази на Червено море, тази преграда изчезва и растения и животински видове от Червено море започват да се настаняват в източната част на Средиземноморието. Тъй като Червено море е по-солено и по-бедно на хранителни вещества от Атлантическия океан, организмите му имат предимства спрямо органичния живот от Атлантика. Тази миграция на организмите се нарича миграция на Лесепс. Допълнително въздействие оказва от 1968 г. и работата на Асуанския язовир, изграден на Нил. Количеството на прясната вода, която се влива от делтата на Нил, е намалено вследствие на дейността на хората и по този начин е намалено разреждането на солената морска вода и тя се повишава и доближава до тази на Червено море. Проникващите през канала от Червено море растителни и животински видове в Средиземноморието се превръщат в основна част от екосистемата на Средиземно море и имат сериозно въздействие върху екологията, заплашвайки много местни растителни и животински видове. Над 300 растителни и животински вида от Червено море са открити в Средиземноморието и със сигурност има още. Канал за прясна вода Поради това, че провлакът на Суец в началото е бил чисто пустинен без питейна вода, е установено още по време на първата концесия, че трябва да се изгради канал на прясна вода от Нил до Исмаилия и по-нататък до Суец. Този канал е част от разширяващите се области с напояване. Каналът Исмаилия днес служи за осигуряване с прясна вода на около 12 милиона души, живеещи около канала. Между Кайро и Исмаилия има изградени осем станции за обработка на водата, в които водата се филтрира и хлорира. При направено през 2004 година изследване тази вода е чиста от колибактерии, но замърсена с микробиологични, органични и неорганични замърсявания. Необходимо е внедряване на подходящи за местния климат методи за пречистването на водата.
Добра надежда (на африкаанс: Kaap die Goeie Hoop; на английски: Cape of Good Hope) е нос в югозападния край на Африка, Република Южна Африка. Той се намира в южния край на Капския полуостров в Южна Африка, на около 50 километра южно от центъра на град Кейптаун. Понякога се приема неправилно за граница между Индийския и Атлантическия океан, докато всъщност най-южната точка на Африка е Иглен нос, на около 150 километра югоизточно от него. След нос Добра надежда, обаче, бреговата линия започва да се извива на югоизток. Първият европеец, заобиколил носа, е португалецът Бартоломео Диас през 1488 г. През втората половина на 15 век в търсене на морски път до Индия, все повече португалски експедиции са изпращани да проучват африканския бряг в южна посока. Начело на една от тях Диас най-после достига до южния бряг на Африка. Според историята, заради силните бури, с които експедицията се сблъсква около носа и които я принуждават да вземе курс доста по на юг и да го заобиколи, Диас нарича носа Кабо дас торментас/Кабо торментозу (Нос на бурите). Впоследствие португалският крал Жуау II променя името му на настоящото Кабо де Бона Есперанса (нос Добра надежда), тъй като това откритие давало надежда, че морският път до Индия най-после ще бъде открит.
Екваторът е мислена окръжност около планета (или друг астрономически обект), на равно разстояние от двата полюса.[1] Екваторът разделя планетата на Северно полукълбо и Южно полукълбо. Екваторът по дефиниция е паралелът на 0° географска ширина. Дължината на земния екватор е около 40 075 km. (Изминаването на това разстояние с автомобил при скорост 55 km/h би отнело около месец.) На 1 градус от екватора отговарят 111 321 m. Екваторът е един от петте главни паралела според отношението на въртенето на Земята и равнината на орбитата ѝ около Слънцето. Освен това екваторът е единственият паралел, който е голяма окръжност. Слънцето при сезонното си движение по небосвода пресича екватора два пъти годишно – при пролетното и есенното равноденствие, съответно през март и септември. На екватора на тези дати слънчевите лъчи падат перпендикулярно спрямо земната повърхност. Близо до екватора се наблюдават най-бързите изгреви и залези в света, продължаващи минути. Също така отношението ден/нощ на тези места е относително постоянно спрямо разположените на по-големи географски ширини места. Екваториален климат В много тропически региони годината се дели на два сезона, влажен и сух, но повечето места, близки до екватора, са влажни по всяко време, въпреки че климатът зависи и от други фактори, включително надморската височина и близостта до океан. По атрактивните за туристи места край пътищата често има табели, показващи, че се пресича екваторът. На снимката: знак на екватора в Кения. По екватора сушата е малко. Най-високата точка на екватора е на 4690 m надморска височина, на 77°59′31" W, на южните склонове на вулкана Каямбе (5790 m) в Еквадор. Това е малко над снежната линия и е единствената точка от екватора, на която се задържа сняг. Екваториални държави Екваторът пресича Атлантическия океан, Африка, Индийския океан, Азия, Тихия океан и Южна Америка :
Обща географска информация
История на Африка
Икономика на Африка
Население на Африка
Африканска култура
Религии на Африка
Суецки канал
Нос Добра надежда
Екватор